Стихотворения действат като лек за душата... Затова и толкова много ги обичаме. Те ни карат да се замислим за простичките неща от живота и да се радваме на малките знаци на обич и признателност, които разпознаваме в жестовете на любимите ни хора. Затова и това стихотворение на Любов Динчева ни харесва, затова и го споделяме с вас... (бел. ред.)

* * *

Реките на отминалите думи
ни правят отмъстителни и зли.
Подмолни и неудържими,
трополят с протези на души,
захвърлени от осенени свише.
Поглъщат грош за скитника
и ровят пещери
от бели сънища и черни дни.
Потокът с мигове ме дави
с тихо отчаяние:
не мога да излъжа дивите въртопи,
не мога да си върна
две шепи със лукавост...
и цял живот ще ме наказват думите,
с които съжалявах,
с които бягах, мразех,
със които дишах...
Реките ни говорят с наши гласове,
които вече не познаваме.

Любов Динчева