Господи, кога остарях толкова?

10.11.2018 16:00

Припомняме ви един незабравим и безкрайно любим на читателите ни материал от рубриката "Из Edna@" от 2014 година. Насладете му се отново (бел. ред)

Според моя мъж, всяка възраст на жената си имала своята красота. Каза го много отдавна – дори не съм сигурна откъде се взе такава мъдрост в едно 24 или 25-годишно момче, но на мен сякаш само това ми трябваше и още тогава спрях да си броя годините. Наистина. До ден днешен трябва да смятам, за да ви кажа на колко родих първото си дете, на колко бях, когато родих второто и на колко съм в момента.

Още от Из edna@

Аз съм щастлива жена – за мен времето няма значение. Чувствам се добре в кожата си.

И така, спрях да си броя годините, но другите не спряха да ми ги броят. Самонадеяността на по-младите е чужда за мен – неразбираема. Винаги съм се питала къде се заражда злобата, която изпитват към по-възрастните от тях. Никой ли не си дава сметка, че всички натам сме се запътили?

Преди време моя позната, със седем-осем години по-млада от мен, си сложи ботокс на челото. Беше едва на двадесет и седем. Тогава аз (на тридесет и четири-пет) ѝ изглеждах толкова стара, че тя не проумяваше как още не съм си сложила ботокс, след като и моето чело се набръчква "така ужасно", когато повдигна вежди! Какъв ужас само, нали! Челото ти да издава емоция!

Две-три години по-късно, с дъщеря ми четяхме за динозаврите. Тригодишното момиченце беше гордо да знае, че те са изчезнали преди 65 млн. години. Тогава тя ме попита:

- Мамо, а ти като си била малка, динозаврите били ли са живи?

Колко стара ѝ изглеждах само! На цели тридесет и няколко години! Та, то - тридесет и няколко и шестдесет и пет милиона са си направо едно и също, нали?

Изживях кризата на четиридесетте за два-три месеца. Тогава за първи път осъзнах, че ми остава да живея по-малко години, отколкото вече съм изживяла. Странно е. Обаче, когато се събудих на рождения си ден, осъзнах, че не се чувствам по-различно от вчера и бързо забравих терзанията, които ме бяха държали будна през последните няколко месеца.

А днес фризьорката ми (десетина години по-млада от мен, необвързана и без деца) ми каза: "Чудя се, след като толкова не обичаш да ти влиза вода в ушите, като сте били гаджета с твоя мъж и като те е целувал по ушите, как си го изтърпяла?"

Представете си само! Тази млада жена няма никакви притеснения да ми покаже, че според нея съм стара – достатъчно стара, за да не правя секс или поне, за да не ме целува мъжът ми по ушите. Или може би си мисли, че хората правят секс само, докато са гаджета? И дали все още вярва, че бебетата ги носи щъркелът? Защото женените не правят секс!

И все пак, подобни случки и ситуации могат само да ме разсмеят. Чувството ми за хумор е малко хапливо по принцип, та може и да ви се стори, че се заяждам с доброто момиче. Уверявам ви - не е така. И не тази случка е поводът, който ме провокира да пиша.

Истината е, че това, което ме провокира да седна и да напиша този текст, е една папка с мои стихове, които днес приятелка ми върна.

Както казах, в папката има стихове, писани от мен в тийнейджърските ми години. Има и няколко мои портретни снимки, правени от професионален фотограф, също тогава.

Седнах в колата, отворих зелената папка и започнах да чета:

Разкъсай ме...
Да не остане нищо...
Дори частица малка от спомена за мен...
И после разплачи се скришом
и знай поне, че няма да ме има...

Ще бъда ничия...
...Разкъсай ме...
Аз искам да съм твоя, но не мога...
Нямам сила да загубя себе си...
По-лесно е да кажа “сбогом”
И няма да си мой...

Разкъсай ме...

Пожълтели листове хартия, поезия, писана на пишеща машина, черно-бели портретни снимки, сякаш това не бях аз... Само преди няколко месеца, разглеждах просълзена и с треперещи ръце пожълтели писма от младостта на любимата ми баба... Черно-белите ѝ снимки от войната – сватбата ѝ с дядо, кореспонденцията с братовчедите на село, спомените за дъждовното лято и студената есен на 1943 година.

Тогава държах историята на цял един живот в ръцете си.

Сега държа моята пожълтяла история в ръцете си. Онова момиче - архаичното, което написа тези стихове, отдавна го бях забравила. Нямаше го. Изчезна. Стопи се. Сякаш никога не е било.

Точно в този момент осъзнавам, че наистина много години са минали. Ей така – неусетно, неосъзнато, останали са зад мен...

Не разбрах кога децата са се качили в колата. Пак се карат за нещо. Аз им казвам, че не трябва да се карат. Те са си най-близки в живота. Не може да се карат за глупости. Какво толкова имат да делят. Това явно им се струва глупаво, наивно и архаично. Защото в един глас и двете ми казват: