Калин Терзийски
Губя го, губя го…
Така си казах и изпитах горчивина – в гърдите, в стомаха, в гърлото и в целия ми свят. Знаете – човек има за себе си чувството като за свят. И може да каже – заболя ме целия свят. Не е нито в гърдите, нито в корема, нито в душата, нито в краката – а те заболява именно в света.
Губя го – така си помислих и извих детинските си устни, които са вече устни на стар човек – в плачлива гримаса. Ще ми се да съм дете – да ме съжали и мен някой; на всички понякога, знам си, ни се прищява да отпуснем ъгълчетата на тая ми ти уста, да затреперим с брадички – та да ни погали по главата някой. И да ни успокои.
Тогава – ако сме били мъдри и сме повярвали – ще усетим, че ни погалва Господ. Тоя стар приятел наш. Иначе само ще проточваме ъгли на устички надолу-надолу, само ще треперим с брадички; но защото не сме повярвали – никой няма да идва няма да ни погалва. Така е то.
Губя го. Губя своето свещено чувство за единство със света. Това вълшебно чувство, че мога да нарека всяко нещо – предмет, образ или чувство – и да го нарека така точно, така фино и красиво, че да блесне! С най-правилната дума.
Губя тоя съвършен усет за света, при който се чувстваш като млад и силен любовник, който е правил любов със света – току що – и го е обладал така добре, че светът сега лежи и диша благодарно.
Губя своето свещено чувство, че знам точно какво искам да кажа… не че знам – но го казвам…казвам го и гласът ми е уверен и силен като на оратор във вулкан; като на оратор пред милион голи жени, пред милион красиви голи жени; като на всемогъщ крал, който казва всичко - право в сърцата на милите си и предани поданици!
Губя проклетото, щастливо вдъхновение!
Преди си казвах: трябва ми само един малък звукопроизвеждащ апарат, записи на Дорс или Бийтълс, слушалки – и ще си набавя вдъхновение. Казвах си – започна ли да пиша – вдъхновението идва и ме завладява – защото то извира от самите думи – напишеш ли верните думи, хванеш ли вярната нишка – и вдъхновението идва само. То живее сред думите и само трябва да поровиш из тях – просто да попишеш малко думи – и току сред тях ще напипаш опашката на милото вдъхновение – тая лисица – и ще я хванеш и ще полетите – то е златна летяща лисица – и ще летите заедно дълго и щастливо – като комети.
Но сега не съм сигурен в тия рецепти. Страх ме е, че го губя.
Много ме е страх, защото аз без него съм нищо. Защото моето вдъхновение е и моята брадва и моя скалпел за изрязване на смъртоносни тумори по мен, то е моето перо за галене по петите и моята най-нежна ръка за самозадоволяване. Без него за мен няма живот. И усетя ли, че то нещо ми се губи – страх, голям като океан, ме обхваща!
И затова сега, на 45, ми минават такива мисли през главата – налегне ли ме униние, казвам си: Губя го, губя го…
И като ми минат такива мисли…
Хм, да. Какво друго мога да си кажа в такива моменти, освен нещо казано от милия ми Буда? Не се привързвай, старчето ми, не се привързвай! За да не страдаш – не се залепвай със страстни нишки ни към човек, ни към имот, ни към вдъхновение! Защото привържеш ли се – винаги ще си наранен! Човек се привързва към един начин на живот и само на сантиметър да се помръдне встрани този определен начин на живот – човекът, който е привързан към него – страда ужасно. Не се привързвай, Кайо. Така си казвам, защото така ме е учил Буда, така ме е учил Христос и други мили глави.
Ще си отиде вдъхновението. Хм. Така е. Но може и друго вдъхновение после да се появи!? Нали така!? А може и да не се появи …голяма работа. Но ако не съм привързан към него – ще продължа да живея и без вдъхновение. Ведро. И ще си направя вдъхновение от сивотата и равномерността на липсата. Нали е възможно?! Дали е възможно?
Колко странно, мили приятели - вие ще се развикате, че не може да се живее без вдъхновение. Но я помислете: колко от вас живеят с вдъхновение и колко – без?
И както казах – само бурята ли е вдъхновение, само екстазът и оргазмът ли са вдъхновение? Та ако загубиш вдъхновението…то тогава – от празното след това няма ли да се оформи – благодарение на мъдростта ти – ново вдъхновение?
Така, така…
И ето. Уча се да не се привързвам. Дори към такова колосално важно нещо като моето вдъхновение!
И срещам на улицата мила дама. Тя ме пита какво правя и аз и казвам, че ей сега отивам да пиша есе за привързването и непривъзването (ето точно това, което четете). И заговаряме, а после и заспорваме - за това ми ти привързване.
И аз весело – като млад пес – я хапя и лая – за социализма, за хората на социализма, които бяха свикнали да им е много уреден животът; да е подреден по един уж вечен начин; да не се променя, та да неуспеят да се привържат към куп неща – апартаментчета, вили, коли и служби – и тая (според тях – свещена) привързаност беше тяхно жизнено кредо!
И точно 'щото така наивно се бяха привързали към един определен стереотип, към един - по техните представи - вечен начин на живот - те сега страдат ли, страдат.
И аз разказах на милата дама за поне седем човека, които сега напоследък си загубиха работата. Как съм бил свидетел на загубата им. И как съм ги съветвал да се усмихнат, да плюят и да вървят напред без капка съжаление. Разказвал съм им, как аз съм губил тридесет пъти работата си със смях (е, в началото - и с ужас). Разказах и как съм ги съветвал да не се привързват към статуквото. Да са свободни. Да не са зависими от привързаността си ни към работата, ни към нищо!
А тя каза малко ядосано: Е, не може точно така…Човек не може да не се привързва към нищо!
А аз се разсмях и и казах: О, със сигурност може! Вижте Буда! Вижте Христос! Пък и аз не казвам на хората: не се привързвайте. Аз им казвам – привързвайте се колкото си щете, но знайте, че привързването ви носи големи страдания. Когато загубите това, към което сте привързани – ще страдате. А загубата рано или късно идва. Така че – привързвайте се и се гответе за плач! Който почне работа – умно ще постъпи, ако си подготви молбата за напускане от първия ден! Който се роди – умно ще постъпи, ако си подготви гроб!
Така казах и завърших весело: Щастливо ще живееш само ако си готов да загубиш всичко!
Е, това вече са прекалени работи! – засмя се троснато милата госпожа и завърши – Не е точно така, но това е дълъг разговор!
И се разделихме. На мен ми беше мъчно за моите приятели, загубили работата си и останали с липса в зависимите от имане на работа души. Мъчно ми беше за всички възпитавани на силна привързаност. На привързаността като висш закон.
Мъчно ми беше. Но знаех, че и аз съм един от тия – учените на привързаност. Към хора, към любими и близки, към места и начини на живеене. Привързан към хубавото и към самия живот. И заради това – много страхлив и зависим.
Знаех, че само си плямпам за непривързаността – за да накарам милата дама да се поразмисли и поядоса. Знаех, че и моето е привързване. Моето е привързване към мисълта, към идеята за непривързването. А и това си е прекалено.
Но аз…
Затичах се и догоних госпожата: И аз съм ужасно привързан, мила… но аз се уча… уча се… да не съм…
Така ѝ казах аз и след това тръгнах по пътя си. Който можех да променя - без да изпитам мъка – във всеки един момент!
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
