Бях на концерт на Адел в Лисабон. Една хватка на желанието, което тя породи с издаването на албума „25“, ентусиазмът на приятели да я видят и завидни организаторски способности по резервирането на билети, доведоха до ясната дата – 22 май 2016 . Имаме среща с нея. Аз съм с тях, благодарение на така наречената „умерена активност“ – участвам, особено ако някой друг се хвърли да осъществи важната част с уточняването на детайлите и поеме отговорността. Много уважавам и благодаря за това, защото е най-важната част от скока. И от резултата.

Децата ми ме посъветваха да слушам песните на Адел и да уча текстовете. Отпусках се в нея и музиката ѝ бавно, без да се старая да заучавам текстове… Просто не мога.

Дори шлагерите на Васил Найденов припявам творчески. Качих си “A million years ago” като ринг тон в телефона и тананиках припева на “When we were young”, толкова. Обичам гласа й, бърка ми в сърцето, мелодиите й си живеят в мен като тихо присъствие, бистрят ми клетките и ми отпускат разсъдъка. Тя си е моя, не мога да се насилвам.

Когато приемам музиката и артиста толкова лично, не ми е крайно необходимо да се слея с тълпата и да ръкопляскам. Дори ме дразни коментирането след това дали си е взел правилно тона, как изглежда и какво е сценичното му поведение.

Малко хора са успявали да ме направят част от нашия вътрешен диалог като тихото слушане в колата или тананикането в съзнанието, докато заспивам… Затова концертите не са ми голяма цел, но някои от тях са интимно преживяване и е имало поне 3 минути, в които са пеели само за мен.

Такова беше безкрайното изпълнение на Sting в Несебър на Fragile, такова беше на Freelove от Depeche mode на стадион Локомотив, такъв беше и Steven Tylor, пак там, с Dream on.

И сега – Адел. Пухкавата великобританка, която можела да те накара да страдаш за някой, който си видял до перфоратора в градския транспорт преди 10 години, както казват вицовете. Онова момиче, което изглежда твърде зряло, въпреки своите 27 години, но е кръстила албума си „25“. Тази, която толкова пъти са зарязвали, че я свързвам главно с драми и раздели.

Жената, която си позволява лукса да издава албуми през 5 години, когато е вече на върха. На всичкото отгоре, след поредния си успех заяви, че още 5 години няма да се появява, за да се радва на сина си. Точно нея, как да не я изядеш? Веднага.

Адел е толкова странна и толкова „неформатна“, че несъзнателно е отрицанието на целия шоу бизнес. Самата тя, осъзнавайки своя талант, се е стремяла към това да стане търсач на други таланти, съмнявайки се в своята харизма. И има защо – последната дебела поп-певица сигурно е от славянски произход и от далечното минало, защото на оперните и джаз прими им е простено. Относително.

Точно Адел обаче нахлува с авторската си музика, с болежките и дръзновенията на сърцето си, с гласа, който няма нужда от „подпиране“ и с въпрекизъм, който не се подчинява на правилата.

Започна концерта си с Hello, но пак имаше изненада. Постерът на сцената, представяш прословутите й красиви и затворени очи, се оживи и очите се отвориха. Тя обаче се появи точно в средата на golden circle и я изпя зад гърба на някои от феновете, за да може да се обърне и да ги погледне в очите. „Другата страна“ се превърна в основния мотив на концерта. Винаги имаше друга гледна точка и друга страна, различна от очакваното. Флиртуваше с текстовете на песните си и показа различно четене.

Адел говори почти толкова, колкото и пя. Говори спонтанно, незаучено, на онзи британски английски, който не е просто акцент, а начин на мислене.

Самоиронично, лично. Кокореше очи и бръчкаше чело, кискаше се отсечено, като хората, на които не им пука как точно се смееш. Вещица и присмехулник в едно. Жена и човек, като всички нас. Тя пееше и говореше от наше име. Разделяхме се с нея, държахме Оскар заедно с нея, бяхме и дебели, и слаби, и рехави, и сантиментални, бяхме млади майки, бяхме малки деца. Извади ни от обувките, направи ни едно, пеехме заедно и нямаше звезда.

Имаше човек, който пее извънземно за земните неща.

Моят момент на този концерт беше “When we were young”, когато на екрана зад нея хвърчаха детските й снимки на щуро и свободно хлапе, а цялата зала махаше ръце над главите си като общ вятър на спомена. Беше хубаво. Беше много хубаво.

Финалът на концерта е от тези моменти, които остават като продължение. От тавана на залата полетяха листчета. Падаха като конфети, които традиционно се сипят и по рождени дни, и на нова година.

Гледах ги и в един момент протегнах ръка, защото едно листче идваше точно към мен. Хванах го и го прочетох. С почерка на Адел вътре пишеше: “Everybody loves the things you do”. Песента е “When we were young”. Контекстът е в песните й, текстът е у мен. Това беше лично И вярвам, че всеки един от нас, тази вечер в Лисабон, имаше своето лично изживяване с Адел.

Както каза един от приялите там, след като забеляза, че в цял Лисабон няма нито един плакат на Адел, а събитието сякаш не съществуваше: „Ние ще отидем там, пък тя, ако дойде, добре“.

Тя дойде. Пяхме, и бяхме заедно.